Тя:
Усмихваш се мрачно и изчезваш в тъмнината
Сълзи в очите ми преливат, родени са от самотата
Страх ме е и всичко в мен крещи безнадеждно
Затварям очи, усещам как ме милваш нежно
Но щом ги отворя, ти не си пред тях
И ето, че обзема ме и по-безумен страх
Падам на колене, тъй изнемощяла
Това не съм аз, не се чувствам цяла
Защото всеки път отмъкваш част от мен
Убиваш ме бавно, сякаш с нож затъпен
Едвам поемам дъх и от студ треперя
Питам се дали въобще сила ще намеря
Затварям очи и чувам твоя глас
Трябва да е вятъра, казвам си аз
Поглеждам скептично, но виждам твоя лик
Боготворя и проклинам последния си миг
 
Той:
Вече не издържам да я гледам в този вид
Насила се усмихвам, чувствам се пребит
Оставям я сама, за което се презирам
И въпреки това вървя напред, не спирам
За първи път в живота си се давя в сълзи
Псувам, удрям, но не виждам, искам да боли
Оставих я сама, безпомощна, чуплива
И дори така бледа, тя бе тъй красива
Виждах я как се разпада, лъжейки, че е добре
Всеки ден я събирах парче по парче
А сега бягам от най-скъпото ми на света
Спасявам себе си, вместо нея да спася
Спирам се, поемам въздух и решил съм вече
Не ще оставя това, на което съдбата ме обрече
Връщам се обратно, стигам отново при нея
Толкова е слаба, да я докосна не смея
Приближавам се с мъка и целият треперя
Мълча, опитвайки се думи да намеря
И просто казвам "Тук съм. Не ще те оставя"
Погледът последвал няма да забравя
Защото след него се разпадна изцяло
Коленичих изтощен до безжизненото тяло
В този момент всичко в мен умря
И паднах бездиханен, прегърнал любовта.