Имам зададена тема, която нито разбирам, нито харесвам. Дори не знам дословно заглавието й, знам само че се отнася до икономиката. И вместо да си тровя съзнанието с мръсни мисли или да натоварвам мозъка си с болезнена информация, реших да поразсъждавам сама. И вероятно разсъжденията ми са детски и глупави, но нямат ли именно децата най-обективна преценка за света около тях.
Думата икономика ме навежда най-вече на мисълта за парите. А парите са една от най-жестоките болести, вилнеещи на Земята. А би било толкова просто, ако ги нямаше, но и така сложно. И все пак планетата е един огромен Ин и Ян и ако нямаше пари, тя не би била цяла.
Всъщност проблемът с парите идва от това, че вместо ние да сме техни господари, им позволяваме да ни ръководят. А те умеят да си вършат работата - създават и подхранват у хората чувства на алчност, скъперничество, завист. Създават грешна представа за себе си като нужда, силна колкото глада и жаждата. И вероятно колкото повече утоляваш глада си, толкова повече огладняваш. Ето че се появява алчността. Имаш ли пък, започва съревнованието. Побеждава по-богатият, този с по-голям имот, по-скъпа кола. Гладът за пари се превръща в спортна злоба у едни и в завист у други. А тези две чувства се зараждат още в ранни години, когато децата започват да се сравняват с приятелите си и впоследствие се превръщат в комплекси за тези, които разполагат с по-малко средства.
Парите стават цел и смисъл на живота. Учим не от любов към знанието, а за да получим добро образование, което на своя страна ни трябва, за да имаме доходна работа и накрая нещата отново опират до пари. А всъщност това е целият ни живот.
Така парите завземат съзнанието ни и не само пораждат у него зли чувства, но и изкореняват добрите. Изчезват състраданието и нуждата да помагаш. Но най-голяма е загубата на живота, като палитра от емоции и преживявания. Вече няма щастие, няма любов, сигурността, която уж се придобива е всъщност несигурност в искреността на всички около теб; малките радости изчезват, удовлетворението от труда - всичко се изгубва в една огромна цифра, чиято стойност никога не би могла да покрие щетите. Но вече е късно.
Парите започнаха да управляват и изкуството. Винаги са ми казвали, че изкуството не е сирене, че да се премери, но се питам как тогава то се оценява и се купува. За мен то е безценно. И все пак в този свят на цифри и суми е добър начин да оцелееш. Важното е да не позволиш комерсиализма да промени характера на творбите ти. При много от артистите това вече се е случило. Взимам за пример музиката преди и днес. Днес стойностна музика почти няма. Защо? Защото изпълнители, чиито идоли са музикални гении и които имат качествата и енергията за сцената на Broadway, са принудени да пречупят таланта си в призмата на комерсиализма и да създават песни, които се продават с простотата си. Другите музикални "творци" с радост жертват таланта си, за да спечелят повече пари. И това се случва и с режисьори, и с писатели. Трябва да се твори за самото изкуство и защото това е психическа и физическа нужда на артиста, а не за да се превърне творбата му в някаква сума пари.
Парите се равняват и на още една грозна дума - власт. Хората с повече пари имат повече власт т.е. разполагат с живота на по нисшите, сякаш те са някакви пионки. Грешно е да се дава власт на емоционално осакатени - те не биха работили в ничия полза освен собствената си. Просто си създават една угодна за тях икономика и си затварят очите за всички останали.
Ето че достигнахме крайната дестинация, най-ужасяващото деяние на Тяхно Величество парите - бедността. Защото за да има толкова богати хора, на другата везна се борят за живота си два пъти повече бедни. Кажете ми тогава как парите не осакатяват, като тези хора не изпитват дори капчица вина, че имат в излишък, докато други се борят с глада, студа и жаждата. Защо едни имат милиони, а други оцеляват с по лев или долар, или евро на ден? Защо едни разполагат с огромни дрешници, препълнени с безбожно скъпи дрехи, а други имат само дрипа, изровена от някоя кофа? Защо едни се хранят с блюда, струващи колкото къща, а други умират с хлътнали кореми и изпъкнали кости? Защо вместо да се чувстват виновни, те апелират с жестокостта си? И каква е тази икономика, която позволява подобно нещо?
Затова не искам да знам нищо за нея и искам да запазя детската си наивност. Затова си създавам лична икономика, в която парите са изместени от добри дела, картини, танци, думи и мигове на просто щастие. Затова, поглеждайки напредвиждам не доходна работа и голяма къща, а изкуство и пътешествия в опит да направя света малко по-добър за онези, за които дори щастието е скъпо, и малко по-ясен за онези, които са продали щастието си за милиони.
Но какво разбирам аз. Та аз съм просто дете.