Водя се артистична душа. Така се усещам. Или поне такава искам да бъда. Но какво артистично има в това да живея окована? В това винаги да се подчинявам, никога да не отстоявам своето?
Та като артистична, условно артистична или псевдоартистична личност, имам нужда от свобода, необходимост от бунт. И дори най-малкото непокорство би начесало крастата на моето свободолюбие. Защото засега това е на което съм способна.
В съзнанието ми отново се появяват два образа.
 Диа тича из гората гола, боса, смее се, играе, търси нещо или гони някого, крие се зад дърветата, катери се по тях, скача, косата й се вее, очите й блестят, тя излиза на полянката, ляга в тревата и се върти, върти, върти в свобода и щастие, а над нея слънцето гори, усмихва се и я гали като свое собствено дете.
Същата Диа се намира в Ню Йорк, притежава огромен, просторен апартамент, в който живее сама, танцува, пее и рисува, спи и се разхожда гола, всеки ден е на различно място, в различен клуб, среща нови хора, спи с различни мъже, флиртува с още по-различни, пътува, обикаля изложби, театри, попива всичките емоции на големия град.
 Но където и да съм, искам просто свобода.