Може би мина седмица. Седем дни се старая да пазя сълзите вътре в очите си. Опитвам се да ги запазя цели под напрежението, което ги разкъсва. И не бих казала, че се справям, имайки предвид факта, че преди два дни избухнах в неудържим и давещ плач. Всъщност онзи ден не плаках. Онзи ден ревах. И все пак тихо - никой не трябваше да ме чуе. И никой не разбра.
Но не ми олекна. Защото след всичко, което се изсипа от очите ми, двойно по-голямо количество ги изпълни отново. А в гърдите ми нещо продължи да тежи до болка, продължава и до днес. В гърлото ми все още ме задушава някакво неизвестно чувство, което в момента опитвам да разгадая.
Знам какво преля чашата преди два дни. Провал, разочарование, безсилие, гняв и състрадание и ето, че войнът в мен се пречупи. Но какво предизвиква чувството, което ме мъчи вече седми ден? Защо вече рядко се усмихвам и почти не говоря? Защо нямам вдъхновение за нищо?
А аз не съм мрачен човек, меланхолията рядко ме лови. Почти винаги съм оптимистично настроена, постоянно се отдавам и на най-малкото щастие. Често съм толкова усмихната, че хората ме намразват от завист. Често съм толкова весела, че човек не би помислил, че съм способна да изпитвам тъга.
А от седмица не помня да съм се смяла искрено. Помня само как всичко и всички ме дразнеха. Дразнят ме и сега.
 И вероятно точно нещата, които ме дразнят са главните виновници. Например това как постоянно се съобразявам с всеки; как винаги аз съм невидима, нечута, неразбрана, в случай че съм забелязана; как времето лети толкова бързо, училището си отива, идва унивеситетът, а тази промяна ме засипва с досадни задачи; как от толкова задачи се отдалечавам и бавно губя приятелите си; как от толкова задачи нямам никакво време за себе си, за малките наслади - да си поспя, да остана вкъщи, да гледам филми и сериали, да чета, да рисувам, пея, танцувам, свиря; как от толкова задачи аз не правя нищо както трябва и бивам повлечена в една лавина от малки ежедневни провали; как почивката, която жадувам никога не би била възможна заради тесния апартамент, където никога не откривам осамотение; как никой не ме разбира и подкрепя, а всеки изисква; как никога не е достатъчно; как образованието възпрепятства истинската ми житейска мисия; как късметът никога не е в моя полза; как всичко е несправедливо и всичко е пари; как всъщност не съм нищо особено, нито пък имам таланти; как заради и противно на всичко това никой няма да посмее или да благоволи да ме обикне... и още много и много причини. Например как нищо не се случва и сякаш не съм живяла; как оставям толкова много зад себе си и всичко изведнъж приключва; как съм толкова силна и толкова уязвима... световни, етнически, социални и лични (собствени и чужди) проблеми, а сред тях аз - малка и безпомощна.
Май открих ядрото на нещастието си. И май се чувствам по-добре. И би трябвало - утре ще си търся бална рокля в Асеновград, а цялата ваканция ще прекарам на остров Тасос. Ще бъде май! Ще ходя на концерти, ще имам бал, ще бъда принцеса или фея, колкото и странно да звучи това за мен, ще празнувам рождени дни и още и още. Ще поживея. Надявам се и душата ми да живне дотогава. 

Какво я кара да живее?

Душата иска единствено изкуство във всички негови форми, пътувания, силни емоции, някой да я обича, да стане велика и да помага на хората. Така тя би живяла вечно.

Не съм на това мнение :), но естествено е всеки да си има мнение.

Всяка душа според мен търси нещо различно. :)

Душата обича естествеността...