Постинг
08.04.2013 13:47 -
Приказка за облачето
Автор: inocencia
Категория: Лични дневници
Прочетен: 820 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 15.04.2013 00:01
Прочетен: 820 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 15.04.2013 00:01
Имало едно време едно момиче на име Диа. Един ден то било отегчено и решило да се поразходи из планетата. Покатерило се на блока си, скочило високо и се хванало за едно облаче. Изкачило се върху него и седнало. Двамата веднага се сприятелили и момиченцето му споделило своя план. Облачето се било родило току що и все още не познавало света, така че идеята много му харесала. И те поели по своя път.
Летяли над вълшебни природни пейзажи, богатства, щастие, доброта, празници и карнавали, огромни градове и величествени замъци. Наблюдавали как хората се срещат, влюбват се, обичат, женят се, посрещат нови поколения. Гледали как те мечтаят, радват се, празнуват, смеят се, надяват се, правят планове за бъдещето си. Видели всички светли и добри страни в живота. Но от тази височина се виждало всичко - и добро, и зло; и щастие, и мъка; и богатство, и бедност. И там сред добрите и чисти хора живеели лицемери, егоисти, подлеци и злодеи. И не само - живеели престъпници, убийци и крадци. В огромните градове наред с богатството и славата съществували, крайно бедни хора, бездомни, изгладнели, боси и премръзнали хора, които намирали подслон под мостове и балкони, а прехрана в чуждите отпадъци, които не можели да си позволят дори съпричастност и притежавали единствено пълен сюрприз нещастия от кутията на Пандора, но така и не били открили надеждата на нейното дъно. До щастието и празниците живеели мъката, отчаянието, болестите, лудостта и смъртта.
Ето ги хората - влюбват се, обичат, женят се, имат деца. А до тях същите хора - притесняват се, че няма да бъдат обикнати, смятат се за недостатъчно красиви или привлекателни, самокритикуват се и тези съмнения ги отвеждат до смъртоносни болести или самоубийства. До тях същите хора - изначално обречени от генетични аномалии, хронични заболявания, които често не се възприемат или внушават, че не могат да бъдат възприети, се борят за живота си с всеки изминал ден.
Ето и една сграда, пълна с дечица, малки, красиви, усмихнати дечица, невинни и незаслужили с нищо да бъдат изоставени от родителите си или оставени без родители от жестоката съдба.
В друга подобна бяла светла сграда живеят хора, потънали в своя приказка, избягали в собствена реалност, в дълбините на нездравия разум. Бяла светла сграда - дом на лудостта.
Ето ги и хората, които мечтаят, но не за пари или успех, мечтаят да прогледнат, да чуят отново, да стъпят на краката си, да върнат цялостта на тялото, сърцето, душата или разума си.
Момиченцето и облачето видели толкова злоба и насилие, толкова болка и страдание, понякога подправени със сила и любов, друг път забулени в пренебрежение и слепота, понякога надмогвани, друг път триумфиращи. А не били обиколили и половината планета. Просто решили, че не могат да понесат повече. Облачето върнало момичето до дома му и напуснало безмълвно. Нямало какво да си кажат. Момиченцето се прибрало вдъхновено - то знаело, че никога повече няма да се чувства отегчено, защото именно липсата на това чувство отличава великите хора от малодушните егоисти.
Облачето продължило околосветското си пътешествие. Всеки път, когато виждало под себе си гладни или жадни хора, то заплаквало и сълзите му ги дарявали с храна и вода. Но скоро от облачето не останало нищо. Нищо освен добрините, които било сторило.
Летяли над вълшебни природни пейзажи, богатства, щастие, доброта, празници и карнавали, огромни градове и величествени замъци. Наблюдавали как хората се срещат, влюбват се, обичат, женят се, посрещат нови поколения. Гледали как те мечтаят, радват се, празнуват, смеят се, надяват се, правят планове за бъдещето си. Видели всички светли и добри страни в живота. Но от тази височина се виждало всичко - и добро, и зло; и щастие, и мъка; и богатство, и бедност. И там сред добрите и чисти хора живеели лицемери, егоисти, подлеци и злодеи. И не само - живеели престъпници, убийци и крадци. В огромните градове наред с богатството и славата съществували, крайно бедни хора, бездомни, изгладнели, боси и премръзнали хора, които намирали подслон под мостове и балкони, а прехрана в чуждите отпадъци, които не можели да си позволят дори съпричастност и притежавали единствено пълен сюрприз нещастия от кутията на Пандора, но така и не били открили надеждата на нейното дъно. До щастието и празниците живеели мъката, отчаянието, болестите, лудостта и смъртта.
Ето ги хората - влюбват се, обичат, женят се, имат деца. А до тях същите хора - притесняват се, че няма да бъдат обикнати, смятат се за недостатъчно красиви или привлекателни, самокритикуват се и тези съмнения ги отвеждат до смъртоносни болести или самоубийства. До тях същите хора - изначално обречени от генетични аномалии, хронични заболявания, които често не се възприемат или внушават, че не могат да бъдат възприети, се борят за живота си с всеки изминал ден.
Ето и една сграда, пълна с дечица, малки, красиви, усмихнати дечица, невинни и незаслужили с нищо да бъдат изоставени от родителите си или оставени без родители от жестоката съдба.
В друга подобна бяла светла сграда живеят хора, потънали в своя приказка, избягали в собствена реалност, в дълбините на нездравия разум. Бяла светла сграда - дом на лудостта.
Ето ги и хората, които мечтаят, но не за пари или успех, мечтаят да прогледнат, да чуят отново, да стъпят на краката си, да върнат цялостта на тялото, сърцето, душата или разума си.
Момиченцето и облачето видели толкова злоба и насилие, толкова болка и страдание, понякога подправени със сила и любов, друг път забулени в пренебрежение и слепота, понякога надмогвани, друг път триумфиращи. А не били обиколили и половината планета. Просто решили, че не могат да понесат повече. Облачето върнало момичето до дома му и напуснало безмълвно. Нямало какво да си кажат. Момиченцето се прибрало вдъхновено - то знаело, че никога повече няма да се чувства отегчено, защото именно липсата на това чувство отличава великите хора от малодушните егоисти.
Облачето продължило околосветското си пътешествие. Всеки път, когато виждало под себе си гладни или жадни хора, то заплаквало и сълзите му ги дарявали с храна и вода. Но скоро от облачето не останало нищо. Нищо освен добрините, които било сторило.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 13
Архив
