Постинг
08.04.2013 13:51 -
Колебания
Главата ми избухва от противоречиви чувства. А аз не съм противоречива личност. Вероятно съм противомислива личност, тъй като не изразявам гласно и публично целия арсенал изсипан върху съзнанието ми. Вероятно мога да обвиня зодията си за цялата бъркотия, която ме съставя. Ако се бях родила 3 дни по-късно, щях да съм решителна, крайна и рязка. Може би щях да знам какво мисля.
А може би това значи да си човек и просто трябва да се примиря. Но няма как да излъжа, че не ми харесва. Чувствам се сякаш се возя на увеселително влакче, което непрестанно полита в различни посоки. Някои от тях са прекрасни, възвисяващи, изпълващи с адреналин, преливащи от щастие и красота. Понякога се изкачвам толкова високо, че мога да обходя целия свят с поглед. Но други ме пращат в дълбините на мрак и мъчения, показват ми цялото страдание на света и го правят мое. На моменти просто се лутам наляво-надясно колебаейки се в малки и големи криволичения. И рядко се намират мигове, в които влакчето пътува спокойно в права линия или е бясно устремено в една посока без да бъде спъвано.
В момента се намирам в зигзага на самотата. От една страна съм щастлива че съм сама, тъй като мога да се отдам изцяло на себе си, да наблегна на образованието си, на развитието си, на хобитата си, на изкуството си и да съм волна и освободена. Но как се прави изкуство без вдъхновение? За какво ми е свобода, когато няма има с кого да я оползотворя, когато всичко, което искам, е малко нежност и топлина. Искам просто някой да ме обича. Някой, който и аз да обичам. Вероятно от тук идва целият проблем - вероятно наглостта ми ми пречи да бъда щастлива. Ако просто се примиря с някого, който ме обожава, но аз не обичам, може би ще имам цялата нежност на света. Но не, аз съм нагла. Искам някой, който не съществува, някой, луд колкото мен, спонтанен и провокативен, който на всичкото отгоре да бъде и влюбен в мен! И ако не е той, няма да е никой. Но там наистина ще открия цялото щастие, което ми се полага.
И ето че влакчето полетя в друга посока. Ще се самоцитирам "...щастието, което ми се полага". Защо, по дяволите, реших, че ми се полага някакво щастие? Да не би да съм си го заслужила с нещо? Все още не. Но всъщност не е ли именно щастието право на всеки човек, добър или лош, богат или беден. И аз имам това право, т.е. и на мен ми се полага порция от ендорфиновата гозба. Така че, да, полага ми се. А и аз смятам да си го заслужа.
Ето как. Един ден влакчето ми каза, че ще стана велик човек и аз за малко да му повярвам. Велика в какво? Велика в това да не мога да избера в какво да стана велика. Велика като супергерой, който няма силата и независимостта да помага. Велика като човек, който се раздава, без да има нищо, като артист, който не познава историята на изкуството си, като приятел, който не може да общува. Велика в това да искам толкова много, а да не правя нищо. Но в следващия момент се издигам толкова високо, че си удрям главата в покрива на света. Чувствам се огромна в сравнение с него. И усещам, че пред мен има нещо наистина голямо. Пък и защо да не бъда велика заради всичките си минидарби? Просто с мултифункционалността си. Да бъда велика като един своеобразен инспектор Гаджет. Не! Искам да бъда велика с добротата и любовта, които пръскам по света. Да бъда велика с всичко, което правя - не искам просто да го мога. Искам да го мога добре. И ако не съм велика в момента, то имам още поне 60 години (надявам се), за да стана такава.
За момента съм на етап неосъществена мечта. Даже две на брой. Та тези два миража ме отвеждат отново в две крайности. Едната от тях е на мнението, че всичко е възможно. Че АЗ съм способна на всичко. И аз знам, че е така. Аз мога всичко. Въпрос на воля е. Воля, нагласа, сила, кураж и енергия. А моя милост е събрала цялата енергия на света, а дори да свърши, разполага със силен и неизчерпаем енергиен източник - музиката.
Но ето, че и другата крайност се обажда - ехоо, ти не си силна личност! И е права. Аз съм мекушава, безхарактерна, наивна и не мога да отстоявам позицията си. А и често нямам такава. Може би това се влияе и от самочувствието ми, което постоянно спада и се вдига. То, на своя страна, избира кога да вярва на нечие си мнение или да се довери на моя болен мозък. Забавно става, когато вземе и двете решения едновременно. Ето ме мен пред огледалото. Какво виждам? Виждам красота, чар, прекрасна усмивка, сияещи зелени очи, не просто сияещи, пронизващи зелени очи, сладко момиче, което може да получи всичко само с поглед. Миг по-късно: невзрачно същество, невидимо, прозрачно, дори отблъскващо. Две лица - това, на което мога да се наслаждавам с часове и онова, което не искам да виждам изобщо. Същото е и с личността ми. Виждам се обаятелна, умна и мила, дори забавна. Същевременно скучна, досадна, глупава и странна. А как ме виждат другите, не знам. Но самочувствието ми си е втълпило, че те никак не ме харесват. Случва се някой да го помилва, да му каже нещо хубаво и то да му повярва, но няма как да избяга от морето от критика, в което плува.
По теченията на колебанието се лакатушкат и още две мои противоположни качества. Аз имам чиста и невинна душа и мръсно подсъзнание, изпълнено с мръсни копнежи. Та аз съм INOCENCIA, не без причина съм се нарекла така, но всички го приемат със смях и ирония. Да, аз съм си едно дете. Изчервявам се, когато някой ми каже нещо неприлично, не знам как да отвърна, когато ми направи нещо неприлично. Срамежлива съм. И не съм.
Похотта и приличието, нарцисизмът и комплексите, самотата и щастието, съзнанието за величие и малоцинност вероятно никога няма да спрат да се борят в мен. Да, тази бъркотия ми харесва. Тя ме съставя. Тя е мен. Това влакче също е мен. Така че, когато поискам, мога да се преборя с него, да хвана кормилото и да го обърна в посоката, която желая - нагоре - към сбъднатите мечти, към смелостта, силата, красотата, успеха, изкуството, величието. Където може би е моето място. Където е и твоето място, стига само да поискаш. Където може би ще открия и Него.
Звучи лесно, нали?
А може би това значи да си човек и просто трябва да се примиря. Но няма как да излъжа, че не ми харесва. Чувствам се сякаш се возя на увеселително влакче, което непрестанно полита в различни посоки. Някои от тях са прекрасни, възвисяващи, изпълващи с адреналин, преливащи от щастие и красота. Понякога се изкачвам толкова високо, че мога да обходя целия свят с поглед. Но други ме пращат в дълбините на мрак и мъчения, показват ми цялото страдание на света и го правят мое. На моменти просто се лутам наляво-надясно колебаейки се в малки и големи криволичения. И рядко се намират мигове, в които влакчето пътува спокойно в права линия или е бясно устремено в една посока без да бъде спъвано.
В момента се намирам в зигзага на самотата. От една страна съм щастлива че съм сама, тъй като мога да се отдам изцяло на себе си, да наблегна на образованието си, на развитието си, на хобитата си, на изкуството си и да съм волна и освободена. Но как се прави изкуство без вдъхновение? За какво ми е свобода, когато няма има с кого да я оползотворя, когато всичко, което искам, е малко нежност и топлина. Искам просто някой да ме обича. Някой, който и аз да обичам. Вероятно от тук идва целият проблем - вероятно наглостта ми ми пречи да бъда щастлива. Ако просто се примиря с някого, който ме обожава, но аз не обичам, може би ще имам цялата нежност на света. Но не, аз съм нагла. Искам някой, който не съществува, някой, луд колкото мен, спонтанен и провокативен, който на всичкото отгоре да бъде и влюбен в мен! И ако не е той, няма да е никой. Но там наистина ще открия цялото щастие, което ми се полага.
И ето че влакчето полетя в друга посока. Ще се самоцитирам "...щастието, което ми се полага". Защо, по дяволите, реших, че ми се полага някакво щастие? Да не би да съм си го заслужила с нещо? Все още не. Но всъщност не е ли именно щастието право на всеки човек, добър или лош, богат или беден. И аз имам това право, т.е. и на мен ми се полага порция от ендорфиновата гозба. Така че, да, полага ми се. А и аз смятам да си го заслужа.
Ето как. Един ден влакчето ми каза, че ще стана велик човек и аз за малко да му повярвам. Велика в какво? Велика в това да не мога да избера в какво да стана велика. Велика като супергерой, който няма силата и независимостта да помага. Велика като човек, който се раздава, без да има нищо, като артист, който не познава историята на изкуството си, като приятел, който не може да общува. Велика в това да искам толкова много, а да не правя нищо. Но в следващия момент се издигам толкова високо, че си удрям главата в покрива на света. Чувствам се огромна в сравнение с него. И усещам, че пред мен има нещо наистина голямо. Пък и защо да не бъда велика заради всичките си минидарби? Просто с мултифункционалността си. Да бъда велика като един своеобразен инспектор Гаджет. Не! Искам да бъда велика с добротата и любовта, които пръскам по света. Да бъда велика с всичко, което правя - не искам просто да го мога. Искам да го мога добре. И ако не съм велика в момента, то имам още поне 60 години (надявам се), за да стана такава.
За момента съм на етап неосъществена мечта. Даже две на брой. Та тези два миража ме отвеждат отново в две крайности. Едната от тях е на мнението, че всичко е възможно. Че АЗ съм способна на всичко. И аз знам, че е така. Аз мога всичко. Въпрос на воля е. Воля, нагласа, сила, кураж и енергия. А моя милост е събрала цялата енергия на света, а дори да свърши, разполага със силен и неизчерпаем енергиен източник - музиката.
Но ето, че и другата крайност се обажда - ехоо, ти не си силна личност! И е права. Аз съм мекушава, безхарактерна, наивна и не мога да отстоявам позицията си. А и често нямам такава. Може би това се влияе и от самочувствието ми, което постоянно спада и се вдига. То, на своя страна, избира кога да вярва на нечие си мнение или да се довери на моя болен мозък. Забавно става, когато вземе и двете решения едновременно. Ето ме мен пред огледалото. Какво виждам? Виждам красота, чар, прекрасна усмивка, сияещи зелени очи, не просто сияещи, пронизващи зелени очи, сладко момиче, което може да получи всичко само с поглед. Миг по-късно: невзрачно същество, невидимо, прозрачно, дори отблъскващо. Две лица - това, на което мога да се наслаждавам с часове и онова, което не искам да виждам изобщо. Същото е и с личността ми. Виждам се обаятелна, умна и мила, дори забавна. Същевременно скучна, досадна, глупава и странна. А как ме виждат другите, не знам. Но самочувствието ми си е втълпило, че те никак не ме харесват. Случва се някой да го помилва, да му каже нещо хубаво и то да му повярва, но няма как да избяга от морето от критика, в което плува.
По теченията на колебанието се лакатушкат и още две мои противоположни качества. Аз имам чиста и невинна душа и мръсно подсъзнание, изпълнено с мръсни копнежи. Та аз съм INOCENCIA, не без причина съм се нарекла така, но всички го приемат със смях и ирония. Да, аз съм си едно дете. Изчервявам се, когато някой ми каже нещо неприлично, не знам как да отвърна, когато ми направи нещо неприлично. Срамежлива съм. И не съм.
Похотта и приличието, нарцисизмът и комплексите, самотата и щастието, съзнанието за величие и малоцинност вероятно никога няма да спрат да се борят в мен. Да, тази бъркотия ми харесва. Тя ме съставя. Тя е мен. Това влакче също е мен. Така че, когато поискам, мога да се преборя с него, да хвана кормилото и да го обърна в посоката, която желая - нагоре - към сбъднатите мечти, към смелостта, силата, красотата, успеха, изкуството, величието. Където може би е моето място. Където е и твоето място, стига само да поискаш. Където може би ще открия и Него.
Звучи лесно, нали?
Тагове:
Най-скучната любовна история, подправена...
Да рисувам желая живота на моите мечти
Като птица в полет мечтая, желая аз да п...
Да рисувам желая живота на моите мечти
Като птица в полет мечтая, желая аз да п...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 13
Архив
